Старата,изоставена къща

В тихата нощ, когато навън не се чуваше нищо Сайлъс излезе от дома си. С бавни крачки той пресече градината и се отправи към гората. Там се чуваше само гласа на бухала, който придаваше на мрака царящ наоколо още по голяма мистерия. По принцип и самият Сайлъс не обичаше да се задържа вкъщи. Вечер правеше своите разходки из гората тъй като имението му бе в близост до нея и нищо не му пречеше да се полюбува на природата вечерта. Като всеки един вампир той също харесваше нощта толкова много, колкото и другите. Макар всичко да беше зловещо и всеки нормален човек да би се изплашил от вида на мрачната гора Сайлъс продължаваше да крачи напред замислен над своите проблеми. Имаше да прави толкова много неща, да отмъсти на толкова хора или просто да си поиграе с живота им. Вечерта бе негова. Тогава можеше да мисли за всичко това без никой да му пречи, без никой да шуми или да се бърка в мислите му.
Не след дълго той стигна до една разбита къща, която явно отдавна бе изоставена. Беше учудващо кой би живял в тази гора и съдейки по вида на къщата явно бе изоставена от доста време.
В това място, което някога се бе наричало дом Сайлъс обичаше да стой и да премисля нещата си. Учудващо бе, че при наличието на цяло имение той искаше да стой тук, но това място му осигуряваше тишина и спокойствие, от каквото имаше нужда всеки човек.
Когато Сайлъс влезе вътре обаче той усети чуждо присъствие. Кой забога си беше позволил да дойде тук и най-вече кой беше толкова смел, че да го направи.
За миг Сайлъс погледна уплашено изражение в мрака след което забеляза лицето на момичето. трябваше да му покаже, че не може да идва просто така тук. Той използва дарбата си и се превърна в точно копие на нея. След което се приближи с уверено каза:
- Какво прави едно момиче толкова късно, само в тази мрачна и зловеща гора?

Беше нова в града. Едва си беше осигурила малко апартаментче. Не познаваше никого тук,но можеше да усети присъствието на всякакви същества. Някакси все се натъкваше на такива; напоследък започваше да си мисли, че е била урочасана като дете или над нея тегне някакво проклятие. Не искаше живота ѝ да се преплита толкова с вампири и тем подобни, но още от дете беше видяла грозната действителност и отрасна в страх от нея. Та Анджела беше само човек! Едва бе успяла да се измъкне от едно нападение, но силно се съмняваше, че ще има същия късмет при второ.
Този страх я беше направил тиха, срамежлива, предпазлива и затворена. Сините ѝ очи рядко приемаха да срещнат чужди, а вечно търсеха несъществуваща точка по пода. Чудеше се как изобщо ще успее да си намери работа, след като не притежаваше онази увереност, която всички жени би следвало малко или много да имат. Цял ден отбягваше любопитните погледи на минувачите и магазинерите. Искаше просто да отиде на място, където да се скрие от всичко и всички. Струваше ѝ се, че всеки момент пред нея можеше да изскочи нещо и да я нападне. Още не беше преодоляла психологическата травма от дете. Всички ѝ казваха, че си е въобразила- че никой не я е нападнал и че тя сама си е направила рана на врата.
"Вампири не съществуват, Анджела. В библията не се споменава нищо за тях." беше казала майка ѝ. Тази набожна жена, която биеше русокосата с колан всеки път, когато нещо не ѝ харесваше.
Въздъхна при тези спомени и не след дълго се озова в някаква стара съборетина. Не беше осъзнала кога бе провървяла близо 10 минути в тишина. Започна да оглежда и тъкмо, когато беше решила да си ходи, някакъв шум прикова нейното внимание. Видя нещо в сенките. Би си помислила, че е огледало, тъй като виждаше себе си, но нейната проекция не се движеше заедно с нея, а вървеше КЪМ нея. Изглеждаше много по-уверено,от колкото Анджела някога би изглеждала. Дори стойката на тялото се различаваше.
- Какво прави едно момиче толкова късно, само в тази мрачна и зловеща гора? -Попита нейното по-уверено "Аз", което накара момичето да подскочи. Дори гласовете съвпадаха поразително.
-Аз.. -Започна объркано, докато отстъпваше назад. Ръцете ѝ трепереха; чувстваше краката си като от олово. -Изгубих се.. Не съм искала..Не съм .. Да идвам тук. Просто..вървях и.. -Усети как гласът ѝ замлъкна. Заекваше, а очите ѝ се бяха разширили. Можеше да чуе собственото си сърце, което биеше с ритъм като на колибри. Като на малка, изплашена птичка.

Сайлъс виждаше изплашеното изражение на момичето и паралелно с това четеше нейните мисли. Знаеше всичко, което и се случва в главата. Прочиташе нейните спомени, нейните съкровени тайни и желания. Всичко се изписваше като досие докато погледа на това момиче ставаше все по-изплашен и по-изплашен. Сайлъс можеше да усети дори ударите на сърцето й. Имайки предвид образа, който беше заел той бавно закрачи по пода чувайки ударите от токовете на обувките, които носеше. Точно в този момент проклинаше човека, който е измислил високите токове, но въпреки това запази самодоволната усмивка на лицето си. След като направи няколко кръга около момичето той се приближи толкова близо до лицето й, че усети учестеното й дишане. Колко бе изплашена и същевременно, колко бяха жалки хората. Най-малкото нещо можеше да ги накара да побегнат като хлапета, изплашени в тъмното от паяк без дори да се опитат да се защитят. Сайлъс познаваше момичета като това - такива, които бяха срамежливи, които дори нямаха приятели поради факта, че при всяка дума се изчервяваха, които се страхуваха от всичко, което ги заобикаля. По-важният въпрос обаче бе, какво е накарало това момиче да се страхува толкова много и да се затвори в себе си? Сайлъс смяташе да разбере.
- Да, добре е че се плашиш от неизвестното скъпа моя. Знаеш ли твоето място не е в този град. Навярно, когато си била дете са ти чели приказки за вампири, върколаци и вещици, нали? Да, точно така... Там ни изкарваш лоши и групи, а всъщност ние сме много по-лоши отколкото се пише там. - каза Сайлъс с уверен глас усмихвайки се с чаровната усмивка на това момиче.
- Знаеш ли обаче... - продължи той след няколко секунди. - че действителността е много по-страшна отколкото се пише?! Разкажи ми, от какво се страхуваш ти?

Обикаляше я както хищник обикаля своята плячка. Добре си спомняше това движение. Спомняше си и за непредвидимата бързина на вампирите. Как за една секунда могат да прекосят 10 метра и да забият огромните си зъби във врата ти, докато ти виждаш демоничните им лица. Инстинктивно тя докосна врата си, където почти не си личаха малки белези от ухапване. За да ги забележиш трябва умишлено да го търсиш, помисли си Анджела, защото в противен случай може просто да ги сметнеш за по-светла ивица на кожата.
- Да, добре е че се плашиш от неизвестното скъпа моя. Знаеш ли твоето място не е в този град. Навярно, когато си била дете са ти чели приказки за вампири, върколаци и вещици, нали? Да, точно така... Там ни изкарваш лоши и групи, а всъщност ние сме много по-лоши отколкото се пише там.- Знаеш ли обаче... че действителността е много по-страшна отколкото се пише?! Разкажи ми, от какво се страхуваш ти? -Попита нейното много по-уверено "аз", докато Анджела вече усещаше стената зад гърба си. Устните ѝ трепереха от вълнение и адреналин, докато говореше. Опитваше се да владее гласа си, да не изглежда толкова уплашена, но и сама осъзнаваше колко жалък беше нейния опит.
-Знам колко ужасни можете да бъдете.. Знам още от мъничка за всичко това. Знаех, но никой не ми вярваше. -Говореше тихо, докато се опитваше да звучи по-уверено и да заприлича поне с една идея на това, което виждаше срещу нея. -Никой не ми повярва, че бях ухапана. Решиха, че съм поредната откачалка, която е загубила ума си.
Но истината беше далеч по-ужасяваща. Майка ѝ дори бе помислила, че е обладана от някакъв демон, за да говори такива безсмислици. Религиозните хора биха възприели какво ли не, но никога и истината. Анджела понякога си мислеше, че майка ѝ е знаела за всичко това, но е предпочитала да обяви собствената си дъщеря за луда, вместо да покаже дори капчица родителска обич.
-Какво си ти.. Защо.. изглеждаш като мен.. И се движиш като мен. -Попита, но не беше сигурна, дали иска да знае отговора. Можеше да е какво ли не! Дори не знаеше дали съществуват други същества освен върколаци и вампири.

Зениците на Анджела се разшириха, когато видя образа на майка си. Беше забравила колко властна изглеждаше и как караше да се чувства. Като парцал, който всички мачкаха. Отстъпи настрани, докато в очите ѝ се виждаха смесени чувства.
-Какво искаш от мен? -Извика, обгърщайки с ръце тялото си. Гледаше образът с омраза и страх. Смесица от двете емоции, които караха гласът ѝ да изглежда по-силен и някакси не толкова подвластен. Осъзнаваше, че майка ѝ е мъртва и че това пред нея не можеше да е истина. Нямаше как. Не можеше да си позволи да покаже колко страх всъщност изпитваше. Трябваше да се опита да бъде силна и не толкова жалка, колкото реално си мислеше, че е.
-Не съм ти направила нищо. Дойдох в къщата погрешка..Ако искаш да си отида, не е нужно всичко това. Аз..Не искам да преча на никого. Ти си същество..Каквото и същество да си, аз не искам да ти се пречкам. Остави ме да си отида. -Говореше бързо и почти неразбираемо, но по-смело, от преди малко. Никога не беше искала да е център на внимание. Винаги искаше да се слива с околните, но никога не мислеше лошо за някого. Понякога сама се чудеше, как този невъзможен свят не я оставяше намира. Тя искаше просто да живее нормален живот и, ако има късмет, да си намери приятели, които не я смятат за откачена. Искаше да има работа,своя къща и дори куче. Но сякаш съдбата бе отредила друго -да се среща със същества. Тя не искаше да е от онези хора по филмите,които тръгват да ловят вампири и да се опитват да ги убиват. Та тя трудно се справяше със собствения си живот, та да тръгне да живее друг, по-опасен и много по-смъртоносен. Знаеше, че не я бива в това. Можеше да стреля добре с лък, защото сама беше решила да се научи, но нищо повече.
-Просто..Не ме наранявай,моля те. Нищо не съм ти направила. -Добави тихо, наивна като малко дете. Знаеше, че е глупаво да изрича подобни фрази. Знаеше, че никой не би се интересувал дали тя е направили нещо или не. Но тя искаше да се помоли. Да се помоли за своя и без това ужасен живот, който се опитваше да приведе в норма.

Ехидната усмивка се изтри от лицето на Сайлъс. Точно в този момент той осъзна, че всъщност може би прави грешка. Чувстваше се виновен, че се занимава и плаши просто един човек. Чувстваше, че тя далеч не е на неговото ниво и всъщност е много по-невинна за колкото я е смятал.
- Добре. Виж, може би наистина малко прекалих. Признавам си - не исках да те плаша чак толкова, но просто правиш лошо впечатление на човек, който се мисли за голямата работа.
Сайлъс не можеше да повярва, че казва тези думи. Та той никога не се бе чувствал така. Това да наранява някой му доставяше удоволствие, но всъщност той никога не бе се занимавал с прости момиченца. Обичаше да се забавлява с вампири и върколаци, със свръхестествени същества и от време на време с някой самонадеян човек, който си мисли, че може да прави, каквото си искаше, но в момичето което стоеше пред него той намираше нещо нетипично. Нещо истинско.
Сайлъс вече зае своя обичаен лик, пред момичето се показа мускулестото му тяло и обичайните дрехи, с който се разхождаше в гората.
- Ето това всъщност съм аз. Не исках да те изплаша. Просто това е едно то любимите ми места, на което обичам да стоя. Кара ме да се чувствам спокоен и далеч от хората. Далеч от всички онези, които дори не те познават и не знаят нищо за теб. - за момент Сайлъс спря, а после добави: - Дори не знам защо ти казвам това. Трябва да те убия след всичко чуто, но не намирам причина в това имайки предвид, че ти си просто едно момиче. Затова... Ако искаш можеш да си вървиш.
Сайлъс вдигна ръка и посочи изхода след което се усмихна.

Тя отстъпи назад малко по-успокоена, виждайки друг образ, а не своя или на майка си. За миг сякаш сърцето ѝ се успокои и я накара да се почувства поне малко не толкова жалка. Едва сега успя да усети колко хладно беше в къщата. Из въздуха се разнасяше миризма на мухъл, като Анджела долавяше и собствения си парфюм -дива череша и кокос. Все още не доумяваше кой би искал да стои тук и да обмисля, след като всеки би следвало да има хубава къща или поне до толкова уютна, че да не се налага да се опитваш да дишаш през устата, бягайки от уханието на плесен.
-Можеш да приемеш всеки един външен вид. -Започна бавно и предпазливо синеоката. -Това.. Това трябва да е нещо като дарба, нали? Всички вампири ли имат дарби?
Осъзнаваше, че звучеше като малко дете, което едва сега се опитваше да научи нещо, което отдавна трябваше да знае. Но беше нова. Беше нова в цялата тази ситуация с чудовищата на свобода. Знаеше само, че са бързи; по-бързи, от колкото някога би предположила. Кожата им беше студена на допир -помнеше в миналото студените ръце, които я държаха в желязна хватка и не ѝ позволяваха дори да извика за своето спасение.
-Мислех, че ще ме убиеш.. -Добави Анджела, свеждайки глава. За миг наистина бе повярвала във възможната ѝ смърт, която я дебнеше зад всеки ъгъл през последните 10 години. -Или да ме ухапеш.. Или.. или каквото вие правите..Онова с въздействието.. което оставя празни петна в паметта ти..
Погледна го, като се опитваше да види някаква разлика -нещо, което би ѝ подсказало, че е вампир, ако го види по улицата, Но нямаше. Хората и вампирите бяха идентични външно и нямаше нещо особено; някакъв белег, по който поне да се опиташ да ги разпознаеш. Всеки един човек по улицата можеше да се окаже чудовище. Или жертва на нечие чудовище. Настръхна от мислите за това. Не искаше отново да усеща мириса на собствената си кръв. Дори не знаеше дали е добра идея да се опитва да разбере повече. Но вече беше попитала..

Сайлъс се зачуди защо това момиче не избяга с крясъци след всичко случило се, а дори повече - задава му въпроси.

Макар това да бяга въпроси, които вероятно интересуваха всеки или поне тези, които знаеха, че същества като вампири и върколаци съществуват беше странно при подобна ситуация точно това да ти минава през ума. Сайлъс въздъхна.
- Да излезем навън. Можем да се разходим. Ще ти разкажа това, което те интересува. - каза уверено той като направи няколко крачки към изхода, а след това неочаквано за него момичето пое заедно с него. Двамата се разхождаха из тъмната и тиха гора, където отново се чуваше странния звук, който издават бухалите.
- И така. На въпросите ти, които ми зададе и очакваше да получиш отговор. Това, че умея да заемам други образи е да... Нещо като дарба. И, да - всеки вампир има своя дарба, но тя почти винаги е различна и разнообразна. Някои са силни и опасни, а други не чак толкова, но за един човек е добре да стои далеч от всички тези същества. Повечето не са добронамерени. Като мен, например.
Защо ли й казваше всичко това? Сякаш щеше да разбере и да стой далеч от вампири и върколаци. Всеки човек, който знаеше тази тайна изпитваше страшно желание да се замесва в страшни истории като ги приема за просто едно приключение, но дори сам не осъзнава риска от това. Сайлъс обаче намираше нещо различно в това момиче. Нещо, което му показваше, че тя няма да тръгне да преследва вампири.
- Усещам, че имаш някакъв страх. Страх от какво? - попита той вгледан в погледа на момичето.

Вървяха из гората почти безцелно. Анджела слушаше обясненията на вампира, докато погледа ѝ блуждаеше из дърветата. Птиците ги наблюдаваха мълчаливо и ги следяха с поглед, сякаш и те се бяха заслушали в разговора. Той я попита от какво се страхува , а тя направи няколко крачки, без да каже и думичка. След това отново вдига поглед, забит във въображаема точка някъде напред.
-Когато бях на 10 ме ухапа вампир. Пи от кръвта ми. Дори не си спомням как избягах и се прибрах у дома, имайки предвид , че припадам при вида на кръв. Не си спомням и лицето на въпросния вампир. Може би ми е въздействал. А може би просто бях толкова изплашена,че не се постарах да запомня никакви отличителни белези или дори пол. Години наред ме гонеше параноя, пост-травматичен стрес и кошмари. Дори и сега понякога.
Въздъхна тежко, но минута след това се усмихна леко. Не искаше да се връща в миналото, защото това я караше да се чувства дори още по-жалка. Знаеше, че при нападение няма да може да се защити или спаси отново. Но и оценяваше това, че непознатия вампир не я беше убил до момента.
-Все още не знам името ти. -Започна. -Аз се казвам Анджела Уейланд.
Не знаеше защо майка ѝ беше дала име като на ангел. Лично тя не намираше в себе си нищо, което да е ангелско. Дори не получаваше родителската обич, която виждаше другите родители да дават на децата си. Беше завиждала на тези деца. Отрасна сама и до някъде това беше изпарило всякаква увереност и способност да създава приятели или дори познати около себе си. Смяташе се за странна, което винаги я караше да мисли, че ако има приятели -то тя ще ги разочарова някак.

Сайлъс мълчаливо слушаше разказа на русокосото момиче. Странно е, че вампир е нападнал малко дете, защото това принципно не е редно и като цяло вампирите не го правят. Повечето се спират на обикновени минувачи на зряла възраст, но явно някой хлапак е искал нещо прясно. Сайлъс въздъхна.
- Наистина много тъжно. Това не е присъщо на вампирите, но има и някои хищни малоумници, които си мислят, че могат да правят, каквото си иска. Има си вампирски норми по дяволите!
Сайлъс почти се ядоса. Все още не можеше да проумее кой би нападнал малко момиченце и самият факт, че е оставил този спомен някъде дълбоко в душата на това момиче бе още по-лош.
Ако точно сега този се появеше пред него би го убил без да се замисли.
- Казвам се Сайлъс. - усмихна се той на момичето след което добави: - Всъщност не бива да живееш цял живот в страх, че някой ще те нарани, но ако нямаш къде да останеш и наистина се страхуваш можеш да останеш да живееш при мен. Имам голямо имение, което може да побере много повече хора отколкото си мислиш, а също и персонал.
Самият той не можеше да повярва, че казва нещо подобно. Нима канеше някой да живее заедно с него в собствения му дом?! Това не беше присъщо на Сайлъс може би го правеше, защото му беше скучно да живее сам или просто, защото съжали това момиче и се сметна за длъжен да я върне към нормалния живот и да я защитава от проклетите вампири новаци.

Усмихна се съвсем леко и се спря за момент, слагайки ръце в джобовете на дънките си. Кожата ѝ изглеждаше още по-бледа на леката лунна светлина. Дребното ѝ тяло едва едва се различаваше от сенките, защото носеше тъмни дрехи. Мислеше, че по този начин ще се слива по-лесно с повърхностите и остава незабелязана.
-Имам къде да живея. -Започна, гледайки го. -Благодаря ти. Ти си единствения вампир, който не ме е гледал като парче движещо се месо или банка с кръв.
Засмя се съвсем леко, макар последните думи да бяха изпълнени повече с тъга, от колкото с нещо по-различно. Мислеше си за перфектен свят, в който насилие няма. Но отдавна беше разбрала, че освен в нейните мечти, няма как реално да просъществува този чудесен свят. Имаше вампири и кой знае какви същества , които бродеха по земята, а повечето от тях искаха да сеят смърт и кръв. Анджела беше далеч от мисълта, че се вписва в тези кървави картини. А да стане вампир? Това я плашеше дори повече от смъртта, която можеше да посрещне, ако някой я нападне.
-Дойдох в този град, защото си помислих, че все ще има град, в който хората могат да живеят спокойно и необезпокоявано, но съм сгрешила. Дойдох случайно, не съм избирала града предварително. Може би не съм преценила добре възможностите си.. Не знам дали съм за тук.
Вдигна рамене и се усмихна. Наведе се и откъсна едно цвете и започна да прокарва пръсти по листата му. Меката повърхност показваше колко деликатно бе цветето. Анджела се обърна към Сайлъс.
-Макар всичко да е красиво..всяко нещо има бодли , включително и този град. -Каза, показвайки бодлите на растението.